Театър Реплика / News / Разговор с Марина Давидова. За времето, в което живеем. За привилегията да си свободен. За мисията на театъра и „Престъпление и наказание“ на театър „Реплика“.

Разговор с Марина Давидова. За времето, в което живеем. За привилегията да си свободен. За мисията на театъра и „Престъпление и наказание“ на театър „Реплика“.

Марина Давидова е театрален критик и главен редактор на сп. “Театр” в Русия. В началото на руските военни действия в Украйна тя публично се обявява против тях, като организира петиция, в резултат на което е преследвана и подслушвана, а списанието е спряно от печат. Марина избира да напусне страната си, както правят редица видни руски представители на културния и интелектуалния свят.  

 С Марина Давидова се срещаме в София отново в деня преди да замине за Ню Йорк, където вероятно ще се срещне с най-големите светила в театъра и театралната критика. Благодарение на Василка Бумбарова, с която се познават от години, Марина успява да гледа и този път няколко подбрани български представления, сред които е и “Престъпление и наказание” на театър “Реплика” и Георг Жено. Използваме тази възможност, за да разберем какво се случва с нея и престижното списание “Театър”.

 Разговор с Ваня Бойчева

Как се чувствате в България и какви са усещанията ви за културната атмосфера у нас?

Аз имам много специално отношение към България, тъй като това беше първата държава, която посетих, но не като турист, а по работа като критик. Беше в средата на 90-те години. Оттогава имам много силна връзка с тази държава и имам много страхотни приятели тук. Дори си купихме малък апартамент в Созопол и заедно със съпруга ми и сина ми идваме от много години всяко лято. Затова тук е моят втори дом. Така го чувствам. Тук се чувствам на мястото си. Като срявнявам с други европейски държави, в които съм работила и ще продължавам да работя, като Германия, Австрия, Франция и др., бих казала, че тук е просто спокойна провинция. На мен това ми харесва, защото в някои други държави има твърде много бюрокация – твърде много!  Много ограничения. Животът е твърде регулиран там. Понякога просто имам нужда да дойда тук. Може да прозвучи странно, но тук се чувствам по-свободно. Това са моите истински чувства.

А дали този начин на живот, който усещате тук, дава и своите отражение върху културата, върху театъра?

По някакъв начин – да. Разбира се в руския и немския театър нещата са различни. Въпреки, че за руския театърне можем да прогнозираме какво ще се случи, заради ужасните събития там. Преди – в руския театър имаше повече пари, защото е ясно, че театърът зависи от парите. Тук усещам, че има истински интерес към театъра. За мен държавите се разделят в две групи – страни, в които хората не се интересуват от театър, и страни, в които хора искрено се вълнуват от него. Понякога нивото на артистичните постижения не са толкова високи, но това може да се промени за 1-2 години. Най-важното нещо е публиката. Ако има публика, ако има хора, които са готови да ходят, да гледат, да развиват собствените си знания за театъра, това е най-важното. В момента не познавам българския театър толкова, колкото полския, немския или френския, но ще вляза по-надълбоко в много скоро бъдеще.

Вие сте редактор на списание “Театр”. Какво е значението на една такава медия, съдържаща културна критика, ревюта, различни мнения за представленията?

Ако искаш да имаш наистина интересен театър, трябва да имаш театрална критика, ревюта, теоритични рефлексии. Всъщност това, което правих в Москва – пак говоря в минало време, защото в момента е много неясно, това, което се случва е толкова ужасно, че предпочитам да говоря в миналото… Аз практически управлявах две медии – на първо място това е списание  “Театр”, коетео излизаше на всеки три месеца и беше доста обемно. Всеки брой беше посветен на различни аспекти от театралния живот като социалния театър, съвременния танц, операта,на взаимотношенията на театъра и архитектурата, театъра и киното – на това как си взаимодействат, как се допълват. Можеш да четеш този списания като книга. Но тъй като излизаше на три месеца, нямаше как да реагираме на актуалните събития, затова в същото време поддържахме и имаме уебсайт на списание “Театър” ( http://oteatre.info/ ), където освен съдържанието на хартиеното издание, има още много съдържание като новини, ревюта, препоръки, гидове и т.н. Така сайтът работи и като отделна и много важна медия. Мисля, че комбинацията между теоретичната част, която задълбава и в исторически план, и тази спонтанна реакция към актуалните постановки и събития, към новините в театрите –  нови назначения, нови директори, миграцията на актьори, е една много важна комбинация. Това издание оказваше влияние върху театралния живот в Русия.

 

През 2018, 2019, 2020, 2021 години имахме подем в руския театър. Имаше толкова много истински интересни продукции, нови тенденции, нови имена, нови видове театър – като хоризонталния театър, приобщаващ, потапящ и т.н. Театралният живот разцъфваше в Русия, но в момента това  спря заради всички събития, които се случват след 24 февруари. За мен това, което се случва, е огромна трагедия.

Това, което се случва със списанието в момента е, че имам оферта от голяма издателска къща – не българска, на европейско ниво. Те ми предложиха да продължа работата по изданието, да се публикува на руски, но в Европа – за тези хора, които сега живеят извън границите на Русия. В момента има много повече имигранти от Русия, които са се преселили в различни части на Европа. Дори в Армения, например – хиляди хора емигрираха там в последните месеци. Тази издателска къща е готова да разпространява списанието в различните държави. Мисля си, че можем да направим и нещо в България с най-добрите български критици. Като специална версия на сп. “Театър” в България.

В момента се намирам в една, нова, специална ситуация – в началото на нещо ново.  В Русия имах толкова много позиции и ангажименти, участвах и в много събития на европейско ниво. Но сега започвам на ново и имам адски много идеи в главата си. Не мога да кажа, че със сигурност ще стане, но това е една от моите идеи.

Каква е ролята на театъра във времена като тези? Може ли по някакъв начин да е полезен? Може ли да отразява събития, които в момента се случват?

Трябва за момент да забравим за тази примитивна практична употреба на театъра. Театърът трябва да изпълнява основната си роля – да изследва живота в неговите екзистенциални, антропологични и метафизични аспекти. Това е най-главната задача на изкуството изобщо. Друг е въпросът какво трябва да правят големите творчески личности в тази ситуация, в тези нови обстоятелства. Аз мисля, че за всички тях, включително и за мен, най-важното действие е да се направи опит за протест срещу това, което се случва в Русия, срещу всички тези практически фашистки действия…  Да противостоят на тях! Това не го виждам сред някои от моите приятели в Русия. Знам, че е много опасно там в момента. А практически аз съм вече емигрант – не мога да давам съвети на хората, които в момента са в опасност там. Но без противодействие от тяхна страна всички постижения, за които говорих досега, вече няма да имат значение.

Но това не означава, че театърът трябва да отразява само тези проблеми. Това не е правилно, не бих дала такъв съвет.

Вярно ли е, че голяма част от руската интелигенция е избягала и вече е в Европа?

Да, вярно е за много от представителите на интелигенцията. Много от тях обаче са си остнали у дома, но по  различни причини – някои хора имат възрастни роднини, за които трябва да се грижат, някои имат малки деца, други нямат финансова възможност. В момента интелигенцията е разделена между тези, които са останали в Русия, и тези, които са емигрирали. Има и друг тип хора – например IT експертите – едно огромно количество от тях  напусна страната, преместиха се, защото осъзнаха, че е невъзможно да си вършат работата в една затворена държава. Защото интернет светът е отворен свят.

 Виждате ли една по-различна картина от тук, от Европа към Русия – картината, която се обрисува чрез медиите и социалните медии?

Нека забравим за руската визия. Руснаците са с промити мозъци от пропагандата, ужасната пропаганда, пропагандата тип “Гьобелс”. В момента те не разполагат с достоверни средства за информация. Особено по-малко образованите, които нямат достъп до интернет, а и много сайтове вече са блокирани там. Няма никакви независими медии вече! Никакви! Доста чужди медии са блокирани, а не много хора знаят чужди езици, за да се информират. Моята перспектива е общо взето еднаква от България, от Амстердам или Мадрид, за мен няма значение. Но генерално масата хора имат съвсем различна картинка в главата си. А каква картинка имат руснаците дори не можете да си представите – митологична реалност, изкуствено създадена от пропагандата. Според тази реалност всичко това, което прави Русия, е правилно.

Има ли начин това да бъде променено? Kакво трябва да се случи, за да се промени?

 Никой не знае… Може да се случи след месеци, може да продължи десетилетия. Ние не знаем – това е уникална ситуация. Ние за съжаление имаме примери за такива затворени общества като Северна Корея. А ние в момента сме на нивото на Иран като затворено общество и вървим в посока към Северна Корея. Единственото позитивно нещо е, че Северна Корея се затвори преди началото на интернет ерата. Все пак сега ситуацията е различна. И въпреки всички ограничения, блокирани сайтове, въпреки всички репресии, вече би било невъзможно да направиш такова затворено общество като Северна Корея. Ние все пак поддържаме връзка с хората, които остават в страната. Всеки ден говоря със своите приятели и колеги, които останаха в Русия. Знам всичко, което се случва там. А те с моя помощ разбират какво се случва в чужбина. Невъзможно е вече да откъснеш такава голяма територия като Русия от световната карта. Но нека да видим. Това е една уникална ситуация. Нямаме друг такъв пример от миналото. Дори за мен е интересно какво ще се случи в близкото бъдеще и не съм готова да правя прогнози. Мисля, че никой  в момента не би могъл да прогнозира.

Връщаме се на темата за театъра в България.

Гледах доста неща за малкото време, в което съм сега в България. Имам нужда от време, за да добия по-добра представа. Не съм готова да дам своята оценка – получавате 5-тица, седнете!

За нас е интересно как бихте го сравнили, тъй като за нашите представления е трудно да пробият навън, тъй като български език разбираме само ние.  

Да, разбира се, не мога да кажа, че в България има големи световно популярни имена. Но ще ви дам пример – белгийският театър в края на 80-те беше на десет пъти по-ниско провинциално ниво от това на другите европейски държави. Те даже нямаха режисьори. Тук в България е имало интересни режисьори по това време. Те просто гледаха немски или френски представления, записваха си мизансцена и просто се опитваха да го повторят на тяхна сцена. Това беше белгийският театър в края на 90-те. Люк Персифал дори говори за това в едно свое интервю. Но само за няколко години изведнъж стана чудо и толкова много интересни хора на най-високо световно ниво се появиха като Ян Фабър, Ян Лоярс, Люк Персифал. Te се появиха само за няколко години. Тогава белгийският театър стана по-интересн за мен от немския, който беше в най-големия си възход след падането на Берлинската стена. Така че това може да се промени. Същото нещо се случи, помня много добре, и с швейцарския театър. Но в моментa има толкова много интересни именa и в момента театралния живот е много интензивен и интересен. Така че това може да се промени много бързо – с големите имена, с темите, които да са интересни за световния театър…само за 2-3 години. Очаквам го.

Сега, разбира се, да поговорим и за нашето представление “Престъпление и наказание”. Успяхте да гледате няколко части, но все пак за нас е интересно какво мислите.

Нямах възможност да гледам всичките осем части на представлението, а само няколко епизода. Това, което много ми хареса, е тази интимна атмосфера. Аз харесвам театър, който няма нужда от огромен бюджет. Който се създава практически от нищо. В него най-силното въздействие идва от актьорската игра, от изобретателното включване на  малки предмети от реквизита. Това много ме впечатли. Освен това структурата на представлението – няма повествование, не е разказвателен театър, а различни гледни точки към един добре известен сюжет. Което ми дава възможност да погледна на всички ситуации и на героите от различен ъгъл. Аз наистина вярвам в този начин да се изследват и интерпретират класическите текстове. Усетих, че хората, които участват в това събитие, са един екип – аз винаги го усещам това. Например в един обикновен театър, в който има звезди, огромен репортоар, хора на заплата, държавен бюджет – там винаги има едно съревнование между хората, има интриги – това е практически във всеки голям театър. Аз много харесвам цирковите трупи, където хората винаги си помагат – те изпълняват много опасни трикове, няма как да се съревновават един с друг, трябва да се подкрепят, просто за да оцелеят. В тези малки трупи аз усещам точно тази атмосфера. И по време на това представление от една страна много харесах актьорската игра и самото представление, но от друга страна усетих тези много специални отношения не са между героите, а между актьорите и между хората, които помагаха на актьорите. Това е може би най-хубавото ми и  най-силното ми впечатление от българския театър.

Според вас дали би имало интерес от такова представление в чужбина?

Да, така мисля. Може би не на най-големите фестивали, но малък фестивал – да. Много лесно си го представям. И аз ще направя каквото мога, за да го промотирам.

Според вас каква пиеса трябва да постави една малка трупа като “Реплика”?

Не мисля, че съвременният, модерният театър трябва да мисли за пиеси. Новата драматургия във формата “пиеса” вече не е толкова важна за театъра. Най-хубавите представления, които съм гледала в последното десетилетие, са създадени по книги, дори нехудожествени, или нещо, което е написано от импровизации на актьорите. Не помня велики представления направени по пиеси в последните години. Така че нямам какво да предложа. Разбира се, теоритично е възможно, но за мен не е това правилния път да се прави театър.

А какво мислите за документалния театър тогава?

В това голямо поле, което в момента наричаме “театър” – преди 20 години ние знаехме точно какво наричаме театър! Това е една много специална сграда, където трябва да отидем, където публиката седи в тъмнина, а сцената е осветена и там се появяват едни актьори, които се преструват на Хамлет, на Вуйчо Ваньо, на Три сестри и т.н. Сега знаем, че театърът може да бъде нещо различно. Документалният театър е просто една модификация на съвременния театър. Може да е скучен, може да е много вълнуващ… Същото мога да кажа за визуалния театър, за т.нар. социален театър, комерсиалния театър – може да е и скучно, и интересно… Не мога да кажа кой е точният път на съвременния театър – има много пътища, от които да избираме!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.