Събуждам се сутрин! Ставам и веднага поглеждам през моето малко прозорче с дантелено перде, за да видя утрото, дали е слънчево то или не!

Докато гледам в далечината виждам хълма зелен, който се намира близо до нашата къща на село и откривам в гледката онези два цвята, които ми дават вяра, спокойствие, надежда, сила за живот, хармония и възможността да мечтая. А цветовете са синьо и приветливото пролетно зелено.

Да, наистина! Аз започвам да мечтая и си казвам:
„- Остана още малко! Потърпи!!! Ще дойде и твоето време да напуснеш бащиното огнище. Да бъдеш далеч от майка и баща, отделен от своята сестра и на километри от приятели, близки и познати!

Ох, Господи! Не издържам вече в това село, искам и аз да бъда между интелигентни връстници! Да мога да говоря с тях на различни политематични теми! Да мога да се чувствам наистина полезен и оценяван от хората, а не това , което се случва с мен сега в моето родно място. Мислят ме за луд, защото се боря и искам нещо красиво и стойностно да има в Арчар, но уви! Никой не го оценява.

Само веднъж да избягам от Арчар и да отида в столицата! Моята мечта! Там ще намеря много приятели, ще бъда между млади и интелигентни хора, ще бъдат оценявани моите усилия. Също така ще бъда студент, това е голяма крачка в живота ми! Там в София, аз ще поставя фундамета на моите мечти и планове. Ще бъде трудно, но определено ще е по- лесно от Арчар да се сбъднат. С една дума ще ми бъде определено много добре!”

Настана време аз да пътувам за София, за да бъда студент! Пристигнах сам в столицата на 3 септември 2013 година.

Защо бях сам? Просто реших, че аз ще се справя сам, и че не винаги в моя живот ще бъдат до мен мама, татко и роднини, които да ми помагат или упътват както в този случай. Ако, трябва да бъда откровен аз се опитах , да се доказвам пред самия себе си, че съм силна и борбена личност, която е избрала двумилионен град като терен за мерило на моите способности за ориентация и адаптация.

Пристигнах пред блок 20, където се намира моето общежитие и живея там все още! Настанихаме и всичко тръгна добре! Нови колеги, много запознанства, събирания по стаите и т. нат.
На 9 септември ни приеха нас „зайците” в университета по химия и металургия. Аз влязох в специалността „Химично и биохимично инженерство” с преподаване на френски език.

След няколко месеца започнаха и моите вътрешни ридания и нанасяне на мазохистки удари върху себе си, върху моята душа и въобще!

А защо ли? И аз не знам!!! Може би знам и съм убеден, че е това.
Видях, че този университет не е за мен. Разбирам науките, доказателство за това са двете петици по висша математика І и ІІ, но просто не съм за тази област наречена НАУКА.

Аз съм човек на изкуствата! Обичам да пея, да свиря на акордеон, да рисувам, да пиша, да рецитирам, но най- вече на сърце ми е легна българската народна хореография. Чувствам се самотен и тъжен всеки ден!

Избрах химикотехнологичния и металургичен университет поради причината, че разбирам химията и науките, а пък и защото е евтино! В днешно време образованието в България се предопределя от джоба на родителите на студентите.
И аз исках да уча в Нов Български университет, или в частни университети като този в Бургас, но не мога да си го позволя!
Направих компромис със себе си и записах инженерна химия, а не това което аз харесвам и ми доставя удоволстви, защото се съобразявам с възможностите на моето семейство.

Аз не крия, че съм с беден произход, че парите винаги са били затруднение за моето семейство, че аз и моята сестра сме били лишавани от много неща. Дори до преди една година по същото време аз не знаех, дали ще бъда студент или ще си остана един младеж с умствени възможности, но на село, което цял живот ще бъде хамалин и роб на другите, защото не е получило образование само заради онази, тъй грозна и мръсна дума „ПАРИ!”.

България е хубава страна с природни забележителности, но много е сурова към своя народ. Тя сякаш ни задушава и ни притиска в ъгъла и ни казва: „Ако останеш тук при мен ще умреш от глад, а по- добре избягай далеч, не се връщай! Само носи в сърцето си любовта по бащин дом и роден край и си спомняй колко съм красива и зла към народа си!”

След по-горното си изказване в мен навлизат хиляди размисли и въпроси!

Защо аз не мога да уча и образованието ми е под въпрос с повишена трудност? Защо моите родители не получават качествено здравеопазване? Защо трябва да има толкова млади хора без работа? Защо трябва да бъда нещастен и гонен от родината си? Защо? Къде е държавата? Къде са онези политици, които са избрани от народа да ни представляват и защитават нашите интеси пред законадателната власт на България? Защо трябва всеки ден да слушам псевдопатриоти загрижени за нас младите, за майките с деца, за сираците в домове, които се опитват да градят имидж и кариера на гърба на този изстрадал народ?

Много пъти съм се запитвал защо съм се родил в България, а не в Русия, Испания, Великобритания или САЩ? Какъв ли би бил моя живот? Със сигурност много по – различен и пълноценен от този тук в България!

Аз съм младеж на 20 години , но тук в моята страна не виждам никаква светлина за бъдещо кариерно развитие. Моите мечти и планове са свързани с други държави, но не и България!
Изказвайки тези думи, виждам нотки сякаш на себеотричане, захвърляне на всички народо- психологически ценности, които ми е дала България. Но аз съм предизвикан, да се обърна с гръб към нея и да погледна към Запада или Изтока на света.

Често чувам думите „Мечтите са безплатни!”, но вече не е така. Хората не смеят да мечтаят, защото мечтите им отнемат време от ежедневието в „празноглавство”. А времето за нас българите е много скъпо и кратко, защото всяка минута е борба да изкараш някоя стотинка за преживяване на семейството ти и да покриеш основните нужди, от които се нуждае то: храна, ток, вода, телефон.
Няма как хората да имат мечти като всеки път, когато се опитат да направят нещо, винаги да им се затръшва врата под носа.
Въпреки всички тези студени и груби думи, които казах, смятам че все някога ще има светлина в тунела за България. Искам да живея в една нормална провова демократична страна, а не корумпирана. Като изляза на улицата да има все повече и повече усмихнати хора, които наистина да могат да се радват и наслаждават на всеки миг от живота си. Искам да няма дискриминация, да има световен мир и толерантност. Не желая в края на дните си след години да имам чувството за непълноценност от живота ми.

Не! Не бива! Животът ни е даденост от всевишния демиург и ние земните същества трябва да го оценим! И все пак нека да не търсим вината за нещастието , което ни е сполетяло или чувството за неудовлетвореност от ежедневието и живота, който водим в другите хора.

Както е казал Енгълс ”В основата на всяко човешко нещастие, лежи невежеството!”