Не искам да повтарям колегите си, разказвайки от къде тръгна „Реплика“, как се събрахме, къде сме и т.н. Мисля, че е по-важно, че въпреки всичко, още СМЕ. Знаем и какво искаме да бъде „Реплика“ в бъдеще време (дай Боже). И за да не съм сантиментален , помествам един текст, който смятам, че изразява позицията ми и позицията, която защитавам в „Реплика“, рамо до рамо с моите колеги и приятели, при всяка поява на сцената: Днес се замислих с какво хората, които твърдим, че се занимаваме с култура и изкуство, имаме право да искаме нещо повече от това, което ни казват, че заслужаваме? Ние не предлагаме на държавата „бърза възвращаемост на инвестициите“, не сме индустриално изгодни, не сме нещо, на което да му режеш лентичката като го откриваш. Защо тогава…? Защото са ни открили много отдавна. Защото имаме нещо много по-трайно от всички нас, нещо, което не изкарва пари, не печели фондове, не е … „затваряне на буркани“. Ние, надявам се и вие, имаме КАУЗА. Да, ходим опърпани по улиците, муфтим, нямаме пари дори за евтин тютюн понякога… Но и Алеко е бил така. Много от нас живеят с любимата ни Мизерия. Много дори са умрели прегърнати с нея. Но и те и ние сме безсмъртни. Ние имаме вечен живот, защото идеите са вечни. Магистралите – не. Душата на актьора не е равна на продадения билет. Зрителят, който изживява нещо там в тъмното и е малко по-смел, малко по-човек, малко по-българин, е много по-ценен от която и да е евросубсидия. Защото никой не знае кой е направил пътя от Стратфорд до Лондон, но всички знаят кой е минал по него. Ние сме идиоти, ние не живеем точно тук и сега, ние не сме „добра сделка“, ние сме практически безполезни… И точно затова ще ви липсваме. Ние искаме децата ни да се чувстват българи заради Ботев, не Бойко. Защото Валя Балканска лети на „Вояджър“ и не признава „Планета“. Защото без нашите мелници, няма да сте великани. Ние пазим това, което е непродаваемо. Не защото никой няма да го купи, а защото е безценно. Пазим го за вас. Вземете го!